Има забележителни хора, които остават като примери за преодоляване на всички професионални , материални и житейски трудности през човешкият си живот . Имах щастието да се запозная лично чрез моята Майка, Катя ПопРусинова , с Фотографа Тодор Славчев в Почивен Дом на Журналистите ВАРНА. За съжаление бях още много млад и разсеян младеж, който още не обръщаше внимание на поколението, което е преодоляло две Световнин войни и имаше да разказва за трудният им личен Живот прекаран през този Период в Родината на Майка ми, БЪЛГРИЯ. Майка ми беше “Живата Енциклопедия “. Сега вече, на 80 години,се връщам чрез Фотографиите на Славчев във миналото времето, на нашите Родители ,Роднини и Близки. Благодаря Ви Яна , че сте успяла да съхраните и съживите този ценен Архив и продължавате в същият Дух и със същата Енергия, наследена от “ Бай “ Тодор Славчев.
Г-н Славчев, благодаря Ви за труда, който сте вложили, за да изпълните решението си да предоставите личния си, професионален и авторски, албум на публичен достъп!
Фотографията е изкуство, и всички снимки в албума са доказателство за това твърдение!
С най-добри чувства
Много спомени и размисли навяват снимките … Някои от тези съвпадат с някои от моите, защото аз съм расъл заедно с професионалната дейност на Т. Славчев, у дома „За коопер. земеделие“ стана „Коопер. село“, возех се на първите МТБ-82, возех се в опел-блицове и товарех соатаджийски камиони докато разформироваха СОАТ за измами в тонажа през 67-68. Наскоро по БНР „Хр. Ботев“ при Митко Новков една дамичка споменапри общ одобрителен или ехиден смях пред микрофона имената на Вълка Горанова и Вълко Червенков като „страшни партизански имена“. Национална памет … Благодаря за хванатите мигове с Димо Казасов, Кимон Георгиев, Радичков, Ал. Балабанов и всички други познати хора и места. Гледам децата, отиващи да „даржат“ частен изпит – от учителско семейство съм, а през 52 и аз „даржах“, за да премина като екстернант заради половин година лечение от туберкулозен менингит … бях позабравил живота в прашния ни и безводен областен град, столицата и относително богатите ни полендашки и „мокри“ села, из Троянът и другаде. Споделям, защото тези снимки са едно „шерване“ на миналото с настоящето. Ще покажа снимките днес на внука ми, дано отдели пръст от дисплея на смарта. Все пак, благодарение на дивайсите и технологиите можем да видим всичко това толкова лесно и бързо. Обаче в началото е човекът и неговото дело. Сещам се за Асен Карастоянов, 59-60 учебна поставихме „Българи от старо време“, та идвахме да я видим в Музикалния. Дали не беше написал той „Репу-у-у-у-блико наша народна, репу-ублико наша здравей!“? И Младен Исааев ли текста? И Тр. Костов беше жив тогава, Сталин и той, Димитров и Тито минаха с влак из България, а вършачките и кирките работеха за републиката. Други „творяха“, търкаха гащи, агитпропстваха, Пеко Таков вееше младежки перчем из Червенобрежко и напевно ги редеше. Бриго го направиха на бригада, аз по-късно на бригада си запазих за вечно майката на моите деца. Честно, никакви авторски права не могат да важат тук. Човекът е запечатвал времето и мястото, които са един обективен континуум. Нали затова се казва „обектив“. Благодаря на хората, които се трудят постоянно!
Попаднах случайно на сайта, възхитен съм! Не вярвах, че мога да видя такива уникални снимки! Фотопаметта е жива и за щастие отразява реалността такава каквато е била, а не каквато искаме или не искаме да бъде.
Случайно попаднах тук, залисан в търсене на архивни снимки, и ето вече два часа захласнато разглеждам изложбата от чудни исторически свидетелства, майсторски изработени от художника-фотограф. Чувствам се като след посещение на картинна галерия и четене на исторически роман едновременно. Благодаря ви!
С благодарност и уважение си спомням не само за професионалиста, но и за Човека Тодор Славчев. Когато ме снимаше, той непрекъснато повтаряше, че трябва да бъда не само горда, но че и трябва да се радвам на спортните си постижения. И сега, когато съвсем случайно видях снимката си, си спомних за това негово мило усилие. Успя да ме накара да покажа радостата си и улови този миг. Имах чувството, че се радваше не по-малко от мен.
За уважавания фото-журналист ТОДОР СЛАВЧЕВ може да се говори и пише безкрай…
Запознанството ми с него датира от есента на 1979 година, когато бях току що назначена за сътрудник в отдел „Международен“ на Съюза на българските журналисти. Работата беше напрегната и динамична, но много интересна. Посрещане на многобройни журналистически групи, обмен на информационни материали, организиране на двустранни и многостранни прояви с участието на водещи журналисти от цял свят – това бе онази част от работата, която осмисляше ежедневието ни и предоставяше уникалния шанс да общуваме с много талантливи представители на перото, камерата и микрофона от различни страни. Имахме невероятния късмет всичко това да бъде запазено за поколенията от нашия обичан „бай Тодор“, както наричахме уважавания фотожурналист Тодор Славчев. Достолепен, красив, с жив поглед и ведра усмивка, той ненатрапчиво присъстваше в нашите делници.Със своя изключителен професионализъм, високо чувство за отговорност и всеотдайност в работата той бе спечелил уважението на всички ни. Нито едно събитие не минаваше без него! Неговите филми пазят не само лицата, но пресъздават и неповторимата атмосфера на всичко преживяно през годините.Подписвания на договори за сътрудничество, участия в семинари и колоквиуми, разнообразни творчески изяви и др. са запазени в нашия архив благодарение на него. Щедрият му талант е отразил и много лични моменти и емоции, които всеки от нас е скътал в своя албум. Тези фото-свидетелства не са подвластни на времето, те са вечни, защото са истински и неповторими.Както е истински и неповторим нашият Тодор Славчев – винаги с точно око, на точното място, в точното време! Голям Професионалист и изключителен Човек! Помним го с добро и дълбока признателност!
Снежана Тодорова
Има забележителни хора, които остават като примери за преодоляване на всички професионални , материални и житейски трудности през човешкият си живот . Имах щастието да се запозная лично чрез моята Майка, Катя ПопРусинова , с Фотографа Тодор Славчев в Почивен Дом на Журналистите ВАРНА. За съжаление бях още много млад и разсеян младеж, който още не обръщаше внимание на поколението, което е преодоляло две Световнин войни и имаше да разказва за трудният им личен Живот прекаран през този Период в Родината на Майка ми, БЪЛГРИЯ. Майка ми беше “Живата Енциклопедия “. Сега вече, на 80 години,се връщам чрез Фотографиите на Славчев във миналото времето, на нашите Родители ,Роднини и Близки. Благодаря Ви Яна , че сте успяла да съхраните и съживите този ценен Архив и продължавате в същият Дух и със същата Енергия, наследена от “ Бай “ Тодор Славчев.
Г-н Славчев, благодаря Ви за труда, който сте вложили, за да изпълните решението си да предоставите личния си, професионален и авторски, албум на публичен достъп!
Фотографията е изкуство, и всички снимки в албума са доказателство за това твърдение!
С най-добри чувства
Много спомени и размисли навяват снимките … Някои от тези съвпадат с някои от моите, защото аз съм расъл заедно с професионалната дейност на Т. Славчев, у дома „За коопер. земеделие“ стана „Коопер. село“, возех се на първите МТБ-82, возех се в опел-блицове и товарех соатаджийски камиони докато разформироваха СОАТ за измами в тонажа през 67-68. Наскоро по БНР „Хр. Ботев“ при Митко Новков една дамичка споменапри общ одобрителен или ехиден смях пред микрофона имената на Вълка Горанова и Вълко Червенков като „страшни партизански имена“. Национална памет … Благодаря за хванатите мигове с Димо Казасов, Кимон Георгиев, Радичков, Ал. Балабанов и всички други познати хора и места. Гледам децата, отиващи да „даржат“ частен изпит – от учителско семейство съм, а през 52 и аз „даржах“, за да премина като екстернант заради половин година лечение от туберкулозен менингит … бях позабравил живота в прашния ни и безводен областен град, столицата и относително богатите ни полендашки и „мокри“ села, из Троянът и другаде. Споделям, защото тези снимки са едно „шерване“ на миналото с настоящето. Ще покажа снимките днес на внука ми, дано отдели пръст от дисплея на смарта. Все пак, благодарение на дивайсите и технологиите можем да видим всичко това толкова лесно и бързо. Обаче в началото е човекът и неговото дело. Сещам се за Асен Карастоянов, 59-60 учебна поставихме „Българи от старо време“, та идвахме да я видим в Музикалния. Дали не беше написал той „Репу-у-у-у-блико наша народна, репу-ублико наша здравей!“? И Младен Исааев ли текста? И Тр. Костов беше жив тогава, Сталин и той, Димитров и Тито минаха с влак из България, а вършачките и кирките работеха за републиката. Други „творяха“, търкаха гащи, агитпропстваха, Пеко Таков вееше младежки перчем из Червенобрежко и напевно ги редеше. Бриго го направиха на бригада, аз по-късно на бригада си запазих за вечно майката на моите деца. Честно, никакви авторски права не могат да важат тук. Човекът е запечатвал времето и мястото, които са един обективен континуум. Нали затова се казва „обектив“. Благодаря на хората, които се трудят постоянно!
Невероятен архив-прозорец към миналото такова, каквото е било.
Попаднах случайно на сайта, възхитен съм! Не вярвах, че мога да видя такива уникални снимки! Фотопаметта е жива и за щастие отразява реалността такава каквато е била, а не каквато искаме или не искаме да бъде.
Романтично.Носталгично.Прекрасно.Живо.
Попаднах случайно в сайта, но останах възхитен. Благодаря за прекрасните исторически снимки. Прекрасни са.
Благодаря за щедростта и за паметта!
Случайно попаднах тук, залисан в търсене на архивни снимки, и ето вече два часа захласнато разглеждам изложбата от чудни исторически свидетелства, майсторски изработени от художника-фотограф. Чувствам се като след посещение на картинна галерия и четене на исторически роман едновременно. Благодаря ви!
С благодарност и уважение си спомням не само за професионалиста, но и за Човека Тодор Славчев. Когато ме снимаше, той непрекъснато повтаряше, че трябва да бъда не само горда, но че и трябва да се радвам на спортните си постижения. И сега, когато съвсем случайно видях снимката си, си спомних за това негово мило усилие. Успя да ме накара да покажа радостата си и улови този миг. Имах чувството, че се радваше не по-малко от мен.
Прекрасен виртуален музей на заслужил човек!
За уважавания фото-журналист ТОДОР СЛАВЧЕВ може да се говори и пише безкрай…
Запознанството ми с него датира от есента на 1979 година, когато бях току що назначена за сътрудник в отдел „Международен“ на Съюза на българските журналисти. Работата беше напрегната и динамична, но много интересна. Посрещане на многобройни журналистически групи, обмен на информационни материали, организиране на двустранни и многостранни прояви с участието на водещи журналисти от цял свят – това бе онази част от работата, която осмисляше ежедневието ни и предоставяше уникалния шанс да общуваме с много талантливи представители на перото, камерата и микрофона от различни страни. Имахме невероятния късмет всичко това да бъде запазено за поколенията от нашия обичан „бай Тодор“, както наричахме уважавания фотожурналист Тодор Славчев. Достолепен, красив, с жив поглед и ведра усмивка, той ненатрапчиво присъстваше в нашите делници.Със своя изключителен професионализъм, високо чувство за отговорност и всеотдайност в работата той бе спечелил уважението на всички ни. Нито едно събитие не минаваше без него! Неговите филми пазят не само лицата, но пресъздават и неповторимата атмосфера на всичко преживяно през годините.Подписвания на договори за сътрудничество, участия в семинари и колоквиуми, разнообразни творчески изяви и др. са запазени в нашия архив благодарение на него. Щедрият му талант е отразил и много лични моменти и емоции, които всеки от нас е скътал в своя албум. Тези фото-свидетелства не са подвластни на времето, те са вечни, защото са истински и неповторими.Както е истински и неповторим нашият Тодор Славчев – винаги с точно око, на точното място, в точното време! Голям Професионалист и изключителен Човек! Помним го с добро и дълбока признателност!
Снежана Тодорова
Хубав сайт.